Работа учител?

Казват, че когато посяваш семена с любов и грижа, жътвата винаги ще е богата. За мен децата са тези семена – бъдещето на България, което заслужава да бъде отгледано с внимание, разбиране и търпение. Работата ми с тях е мисия, която осмисля живота ми и ми дава сила да продължавам, дори когато срещам предизвикателства.

Първият ми сблъсък с учителската професия беше като буря – неочакван, вълнуващ и плашещ. Бях едва на 23 години, когато ми повериха класове от 12-ти и 13-ти клас. Стоях пред тези почти зрели млади хора, които по нищо не се различаваха от мен. Може би дори ме гледаха с лека насмешка: „Какво може да ни научи, това момиче, което едва е излязло от университета?“

Но дълбоко в себе си знаех едно: ако подходя с искреност и любов, няма как да не успея. И така, вместо да се опитвам да изглеждам строга или надменна, просто бях себе си.

С всеки изминал ден усещах, че печеля доверието им. Не ставаше лесно – някои от тях бяха напълно демотивирани, други имаха семейни проблеми, които се отразяваха на поведението им, а трети просто не вярваха в себе си. Но аз им вярвах.

Помня момичетата от Долни и Горни Воден – плахи, несигурни и убедени, че спортът „не е за тях“. Разговарях с тях дълго – обяснявах, че като бъдещи майки те трябва да са здрави и силни, че грижата за тялото е инвестиция в щастливото бъдеще. Малко по малко те започнаха да ми се доверяват. Тренираха през почивните дни от  Горни до Долни Воден.

Драма и препятствия

Тогава се сблъсках с друго препятствие – училищната база. Площадката за спорт беше в ужасно състояние, без настилка, без уреди.  За допълнителния час по физическо възпитание договорих специални цени с фитнес център наблизо, за да могат моите ученици да тренират там. Бях с тях на всяка тренировка – не само като треньор, но и като техен приятел и ментор. Успях да превърна спорта в нещо повече от задължение – в удоволствие, в бягство от стреса и начин да се изразят.

След няколко месеца труд резултатите започнаха да се виждат. Учениците, които по-рано бягаха от физическите упражнения, сега се събираха след часовете, за да тренират заедно. Те започнаха да говорят за дисциплина, цели и здраве.

Една от най-големите ми награди беше моментът, когато едно от момичетата, което по-рано отказваше да участва в часовете, дойде при мен и каза: „Госпожо, благодаря, че не се отказахте от нас“.

Тогава осъзнах, че усилията ми не са били напразни. Разбрах, че ако вярваш в хората – особено в децата – те започват да вярват и в себе си.

Днешният урок

Години по-късно тези ученици все още ме търсят. Споделят, че времето, прекарано с мен, е оставило трайна следа в живота им. Това ме прави щастлива и ми напомня защо правя това, което правя.

Работата с деца е като да засаждаш дърво – първо виждаш малкото кълнче, после гледаш как расте и накрая осъзнаваш, че под сянката му ще се крият следващите поколения.