Автор: Нина Христозова
Оптимизмът – дарът, който не си позволявам да изгубя
Оптимизмът е безграничната увереност в себе си. Това е състояние на духа. Вътрешната сила, която ме кара да вярвам, че дори и пред най-големите предизвикателства, ще намеря път.
Но понякога тази вяра е поставена на изпитание.
Баща ми – първият ми учител по оптимизъм
Казват, че отношенията с бащата формират живота на жената. Аз знам, че е така.
Баща ми е важна фигура в моя живот. Баща ми беше моят пример. Даваше ми безценни моменти, той беше до мен – носеше ме на конче, казваше ми колко ме обича, разговаряше с мен. Беше смел, позитивен, устремен. Не просто вярваше в мен – беше убеден, че мога всичко. Когато пораснах, започнах да му споделям идеите си. Винаги ми отвръщаше:
„Ще стане! Защо да не стане! Ще успееш! Няма проблем за теб!“ – думите му се запечатаха в съзнанието ми.
Той никога не ми режеше крилете. Напротив – разтваряше ги още повече. Чувствах неговата грижа и защита.
Благодарение на него израснах уверена. Благодарение на неговия неспиращ стремеж да се развива, аз съм това, което съм днес.
Но понякога, дори с най-силните крила, вятърът може да бъде твърде жесток.
Когато животът удря без предупреждение
През годините хора около мен ми казваха:
„Свали розовите очила. Светът, в който живееш, не е розов.“
Но кой решава кое е розово и кое е сиво? Нима някой друг определя как ще виждам живота? Ще позволя ли непознат човек, който не е извървял моя път, да насочва платната ми в посока, която не е моя?
Не е ли изборът да вярваш в доброто също толкова реален, колкото изборът да виждаш само тъмнината?
И все пак… има моменти, когато оптимизмът ми помръкваше.
Когато загубих най-добрата си приятелка, с която израснах…
Тя беше най-добрият човек, когото познавах. Тя беше олицетворение на добротата, но не успя да спечели битката с рака.
Когато видях несправедливостта, болката, глада…
Когато хората се биеха за шепа ориз и брашно.
Когато влязох в детското онкологично отделение…
И срещнах очите на деца, които мълчаливо лежаха в леглата си, без да знаят дали ще видят още една пролет.
Тогава „розовите очила“ се спукаха. Не просто падат – те се разбиват на парчета. Тогава бях тъжна. Тогава исках да спася света. Тогава търсех решение. Но не винаги можех да го намеря. Но знаех че трябва да продължа.
Но какво се случва, когато вярата ми залита, когато светлината помръква и се изгубвам в сенките на болката и загубата?
Тогава оставам сама със сърцето си. Слушам го – то бие. Въпреки всичко. Въпреки страха, въпреки сълзите, въпреки неизбежната болка, която понякога раздира душата ми.
И разбирам – щом все още дишам, значи все още имам избор.
Да стана. Да продължа. Да не оставя нищо и никого да угаси искрата в мен.
Защото дори и в най-мрачната нощ звездите продължават да светят.
Защото силата не е в това никога да не паднеш. Силата е в това да намериш сили да се изправиш, да разпериш криле и да продължиш да летиш.
А оптимизмът… той не е илюзия. Не е бягство от реалността. Той е избор. Той е броня. Той е огънят, който не си позволявам да изгубя.
И докато съм жива – ще го нося в себе си.
