Автор: Нина Христозова
Гледам децата наоколо и не ги разпознавам. Гледам ги и се чудя – това ли са хората, които ще управляват света след нас? Виждам мързел, недоволство, празни погледи, осъждащи думи, вечно търсещи грешките на другите, но никога на себе си. Как се стигна дотук?
Някога децата тичаха по улиците, катереха се по дърветата, падаха, ставаха, учеха се да не мрънкат. Днес гледат в екраните, искат всичко наготово и мразят света, без дори да знаят защо.
Това не е статия с рецепта. Нямам отговори. Само въпроси.
Какво се случи с децата?
Как така станаха толкова бездушни? Кога загубиха радостта? Кога забравиха да бъдат благодарни?
Едно дете не знае какво е глад, но е недоволно от храната. Не знае какво е истинска болка, но драматизира всяко неудобство. Не е работило и ден, но вече е уморено от живота.
Погледни ги. Как седят – изгърбени, апатични, с лъскави телефони в ръцете, но с празни сърца. Как говорят – грубо, без уважение, сякаш целият свят им е длъжен.
А ние, родителите? Стоим и се чудим. Да чакаме ли да мине това? Да се пуснем по течението?
Но нещата няма да се оправят сами.
Поколението, което идва след нас, не знае какво е воля. Не знае какво е самодисциплина. Не знае какво е да се изправиш, когато паднеш, защото не сме ги оставили да паднат.
Но най-вече – не знаят какво е душа.
И все пак… има ги. Онези малки изключения. Децата, които носят нещо различно. Които все още се усмихват истински. Които благодарят. Които се борят.
Когато ги срещна, ми се иска да вярвам, че има надежда. Но тя не идва от само себе си. Тя идва от това, което правим днес. От това, което не им даваме. От това, което изискваме.
От това, което сме.
