Учителят, който си тръгна
В началото на кариерата си като учител дадох дума на себе си: „Ако някога започна да гледам часовника и да чакам звънеца, значи е настъпил моят час да си тръгна.“
Дълго време се борех. Съпротивлявах се срещу всичко, което не ми харесваше. Срещу липсата на смисъл. Срещу часовете, в които не преподаваш, а просто се опитваш да задържиш вниманието. Срещу факта, че умни и будни деца не могат да учат, защото системата ги принуждава да делят пространство с други, които идват в училище само за да се гаврят, за да отбият времето.
Не беше честно.
Виждах как знанието губи битката с апатията. Как образованието се превръща в сделка – давай им оценки, за да имат дипломи, и не задавай въпроси. Виждах тотално затъмнение в очите на децата ни.
И не ми беше до фалшиви усмивки. Не ми беше до празни обещания за светло бъдеще.
Да бъдеш учител в България днес
Ти не си просто учител. Ти си администратор, психолог, надзирател в система, която не иска от теб да учиш – иска просто да поддържаш реда. Да пишеш планове, отчети, стратегии. Да внимаваш да не обидиш някого. Да се бориш не само с учениците, но и с родители, които идват, за да ти кажат, че не тяхното дете има проблем – ти имаш.
А после влизаш в час и гледаш онези няколко деца, които искат да учат. Които задават въпроси. Които мечтаят. И ти се къса сърцето, защото знаеш, че системата няма място за тях. Че те трябва да се борят сами.
Учителят, който напусна
Напуснах, защото отказах да бъда пазач на една гниеща система. Отказах да се примиря с това, че работата ми е да се боря със скуката, с хаоса, с липсата на уважение. Отказах да гледам в очите деца, които искаха да учат, но не можеха, защото някой някъде беше решил, че всички трябва да минат по един и същи път – независимо дали искат или не.
Не си тръгнах, защото загубих вяра в децата.
Тръгнах си, защото системата загуби вяра в мен.
Когато осъзнаят, ще бъде късно
Един ден ще разберат какво са изгубили. Ще осъзнаят, че учителят не е просто човек, който стои пред класната дъска, а този, който може да промени съдби. Но тогава вече няма да има значение.
Аз – както и много други като мен – няма да чакам това осъзнаване.
Ще съм продължил напред. Не от омраза. Не от разочарование.
А защото животът ме повика нататък.
И аз отговорих.
