Самосаботажът

от Нина Христозова

Случвало ли ти се е да се спреш в най-силния си момент?

Когато усещаш, че можеш, че си надградила себе си, че всичко в теб вика “Действай!” — и точно тогава спираш. Не защото не си готова. Не защото не си способна. А защото… не искаш да нараниш някого. Не искаш другият да се почувства слаб до теб. Не искаш да го обидиш с твоята сила.

Да, това се нарича самосаботаж. Но не е онзи обикновен — не е от страх от провал, а от страх от превъзходство. От чувство за вина, че си една крачка напред. От онзи детски спомен, че ако блеснеш твърде силно, ще изгубиш любовта. Ще останеш сама. Ще нараниш.

Преживявала ли си това?
Аз – да. И понякога още го усещам. Сякаш има един вътрешен глас, който шепне:
“Спри се, Нина… Ако направиш още една крачка, ще го оставиш зад себе си. А той… няма да го понесе.”

И така… спирам.

Жертвам себе си, за да не се почувства другият недостатъчен. Връщам се в сенките – там, където няма ослепителна светлина, но има принадлежност. Или поне така си мисля.

Но това не е щедрост. Това не е любов.
Това е предателство към мен!

И тогава се появява онова усещане. Сякаш пътуваш, но не напред.
Ще ти го опиша така:

Пътувам. Седя с гръб към посоката. Пътят изниква изпод мен – не се движа аз напред, а той се подменя под мен.
Не виждам накъде отивам. Само усещам как минават неща, които вече са били.
Хоризонт няма. Само минало.

Светът изглежда странен, когато си с гръб към живота.
И точно това е усещането, когато се самосаботираш.

Обръщаш гръб на себе си. Не защото не искаш да стигнеш далеч, а защото вярваш, че не го заслужаваш. Може би друг има повече нужда от заслуги в този момент и не си позволяваш да покажеш какво можеш.

Вътре в мен се води война — между нуждата да вървя напред и нуждата да не изоставя някого по пътя. И в тази война винаги губи част от мен. Докато не започнах да се питам:

А не е ли истинската любов тази, която вдъхновява, а не задържа?
Не е ли приятелството онова, което казва “Давай, лети!”, вместо “Остани тук при мен”?

Сега се уча.
Да не се спирам, когато съм силна.
Да не се смалявам, за да се побера в чужди очаквания.
Да не се жертвам, когато никой не ме е молил.

Да, има моменти, когато сърцето ми се къса от вина. Но вече знам — най-доброто, което мога да направя за себе си и за другите, е да бъда себе си. Изцяло. Силна. Мислеща. Успяваща. Вдъхновяваща.

Защото така вдигам и другите, а не ги смачквам.

Самосаботажът с лице на жертва е коварен. Преструва се на грижа. Но всъщност е страх — че няма да бъда приета, ако бъда изцяло себе си.

И знаеш ли какво разбрах най-накрая?

Че всяко “спиране” оставя следа. Не само в пътя ми, но и в сърцето ми.
Че когато се откажа от себе си, за да остана до някого, често губим и двамата.
Защото нито аз съм себе си, нито той се чувства наистина обичан – а по-скоро съжаляван. А това е най-болезненото усещане.

Истинската близост не се гради върху жертви.
Гради се върху свобода. Вдъхновение. Доверие.

А ти?
Спрял ли си се някога, за да не изпревариш някого?
И… на каква цена?