Движението разкрива психиката на детето.
Има една тема, която от години ме вълнува дълбоко — какво всъщност показва поведението на детето и как го оценяват специалистите. Особено когато пътят към тези специалисти минава през часове чакане, минути преглед и… никаква реална оценка на детето.
Преживявала съм го многократно.
Чакаш дълго. Влизаш с надежда. Искаш да чуеш нещо смислено.
А получаваш 5–10 минути преглед, в който лекарят просто преписва епикризата от предходния колега. Нито наблюдение, нито игра, нито истинско взаимодействие с детето.
Един път влизаме в кабинета, а лекарят ме пита:
„Колко тежи детето?“
И след моя отговор — изписва лекарство.
Това беше целият „преглед“.
Целият!
Един кантар струва 30 лева. Дозата на лекарството зависи от теглото. Ако родителят сбърка, дозировката се променя.
В спешения кабинет в града в който живея са ме питали същото. Колко тежи детето?
Попитах:
„Нямате ли кантар?“
Отговорът беше:
„Това е спешен кабинет…“
Да, точно защото е спешен кабинет трябва да имат кантар.
Изписват се антибиотици, силни лекарства… и се разчита на предположенията на родителя?
Абсурд след абсурд.
И после срещаш лекар, докосваш се до работеща система, която работи… както трябва
Впечатлението ми за истински професионализъм дойде от един напълно различен подход.
Влизаме, а лекарят отново ме попита колко тежи детето.
Честно казано, вече ми идваше да изляза. Но той се усмихна, влезе екип, претеглеха детето. След това провериха очите, движенията, рефлексите.
И чак тогава започна прегледът.
Истинският.
Не с въпрос „Имаш ли приятели?“
Не с „Добри ли са оценките?“
Не с „Обичаш ли да ходиш на училище?“
Въпроси, които по правило не дават никаква точна информация…
Особено когато детето е в кабинет, под напрежение, или просто не знае какво „трябва“ да каже.
После стана нещо, което трудно мога да забравя.
Лекарят започна да играе с детето.
Показваше движения с ръце — лява, дясна, кръстосано, бързо, бавно.
Наблюдаваше внимателно реакциите му.
След това му подаде топка и започнаха игра: ловене, подаване, бърза смяна на темпо.
Детето се смееше, изпускаше топката, опитваше пак, забавляваше се.
А аз наблюдавах как този човек за няколко минути видя повече, отколкото много други.
Накрая попитах за мнение.
Той се усмихна:
„Детето е добре. Ще стане добър спортист.“
Защо? Защото истината е в движението
В играта се вижда:
как работят двете мозъчни полукълба
как тялото и мозъкът си „говорят“
как детето реагира на изненада
как следва инструкции
как влиза и излиза от стрес
как възстановява грешка
как се връща в играта
как се концентрира
Това не може да се види от преписана епикриза.
Не може да се разбере от въпрос „Добре ли учи?“
Не може да се оцени за 3 минути.
Движението е неврология в действие.
Чисто, естествено, обективно.
Когато тялото се подреди, психиката също се подрежда
В залата ми ежедневно виждам нещо, което кабинетите често пропускат:
Деца, наречени „разсеяни“, имат нужда от координация.
Деца, определени като „хаотични“, имат незрялост в лява–дясна ориентация.
Деца, наречени „неспокойни“, всъщност се борят с обработката на информация.
Това не е характер.
Не е мързел.
Не е „проблем“.
Това е неврология — и тя се развива.
Когато укрепим:
баланс
координация
кръстосани движения
ритъм
концентрация
способност за възстановяване
детето се променя.
Поведение, емоции, увереност — всичко се подрежда.
Там, където има движение, има бъдеще
Аз не гледам само как детето тича или скача.
Гледам:
как реагира на нова задача
как преминава от хаос към ред
как се връща след грешка
какво прави, когато се измори
как тялото му слуша мозъка
как погледът му се променя, когато се почувства уверено
Движението е терапия.
Движението е диагностика.
Движението е развитие.
И не започва с диагноза.
Започва с игра.
С контакт.
С доверие.
С човек, който не търси „проблеми“, а потенциал.
В залата се случва най-ценното:
детето съзрява, мозъкът се подрежда, тялото укрепва, а психиката се успокоява.
Контролът над движенията е контрол над живота.
А понякога всичко започва от едно подаване на топка и една искрена усмивка.
